и големи
ДЕЦА
Това е една прекрасна книга за малки и големи деца.
В нея се разказва за доброто, красивото и истинското приятелство.
Пуши бе малко розово таралежче, което никога, ама абсолютно никога не бе правило лошо на когото и да било. Най-интересното за него бе, че бодлите му не бодяха. Да, представяте ли си колко добро същество беше то, та подострената му коса не бодеше.
Когато нещата при Кити не бяха наред, тя винаги търсеше ръчичката на таралежчето Пуши. Някак си приятелчето й, тази небодлива розова топчица, й даваше такова спокойствие, че „световният“ проблем с несчупените жълъди се изпаряваше във въздуха само след пет секунди.
Джо вълкът беше винаги агресивен към живите същества в гората. За Джо това да изплаши някого бе много по-важно даже и от вечерята му.
Както казваше мъдрецът Бухал, "Ако някой иска нещо да ви каже, то той ще ви каже и без да го питате. Ако не иска да ви го каже, колкото и да го питате, няма да ви го каже."
Леля Елза много харесваше Пуши. Толкова много го харесваше, че според нея нямаше как толкова добро същество да е таралежче. Само катеричките бяха толкова прекрасни животинки и имаше съмнения, че Пуши може да е катеричка.
Братовчедите на Пуши - Били и Ръсел, непрекъснато му се подиграваха. Те го наричаха "ходеща четка за дрехи" и се заливаха от смях. Пуши се смееше заедно с тях и изобщо не разбираше, че те се опитват да го дразнят.
Мистър Пуш (Бисер Манолов) e създателят на таралежчето Пуши. Може да се каже и обратното, че Пуши помогна на Мистър Пуш да го създаде. Всеки търси островче на спокойствието, на което може да бъде истински щастлив и да се усмихва. Това островче може да бъде на различни места – в средата на Океана, в градината на баба, на прашния таваан, или просто в най-затънтеното място в мислите ти. Важното е да го има и когато ти потрябва изтичай там, успокой се и се усмихвай.
Пуши бе малко розово таралежче, което никога, ама абсолютно никога не бе правило лошо на когото и да било. Най-интересното за него бе, че бодлите му не бодяха. Да, представяте ли си колко добро същество беше то, та подострената му коса не бодеше. Разбира се, неговите братя и сестри, а най-вече двамата му братовчеди Били и Ръсел непрекъснато му се подиграваха. Те го наричаха “ходеща четка за дрехи” и се заливаха от смях…
Пуши се беше излегнал по гръб върху своите небодящи бодли. Беше сутрин, времето, когато Слънцето се опитваше да достигне най-високата си точка, откъдето можеше да наблюдава целия свят. Слънцето бе толкова любопитно, че винаги се опитваше да бъде на най-високото място. Пуши се бе излегнал по гръб и…
Пуши се беше излегнал по гръб върху своите небодящи бодли. Беше сутрин, времето, когато Слънцето се опитваше да достигне най-високата си точка, откъдето можеше да наблюдава целия свят. Слънцето бе толкова любопитно, че винаги се опитваше да бъде на най-високото място. Пуши се бе излегнал по гръб и…
Беше особена есенна сутрин. Някак си хем беше есен, хем беше топло. Гората беше затрупана от кафяво - жълто - зелени листа, които подсещаха всички за предстоящата бяла премяна. Точно до столетния дъб нападалите листа се размърдаха и се показа едно розово любопитно носле, което започна да опипва въздуха във всички посоки…
Джо Вълкът беше винаги агресивен към живите същества в гората. Беше готов да се сбие за щяло и нещяло. Единствено се страхуваше от Мечката Бети. Преди много зими й беше налетял, но тежката й лапа яко го захлупи и после седмици наред лявата му буза…
Почти никой не знаеше, че падащите капки по време на дъжд си говореха. Казвам “почти”, защото таралежчето Пуши знаеше. То не само знаеше, че си говорят, но и обожаваше да ги слуша. Когато валеше, единственото нещо, което Пуши правеше, бе да се обърне по гръб, колкото и трудно да беше това, защото…
Когато нещата при Кити не бяха наред, тя винаги търсеше ръчичката на таралежчето Пуши. Някак си приятелчето й, тази небодлива розова топчица, й даваше такова спокойствие, че “световният” проблем с несчупените жълъди се изпаряваше във въздуха само след пет секунди. Днес Кити беше особено нервна…
Таралежчето Пуши гледаше кацналата върху минзухара пеперуда. Очите му направо поглъщаха тази чудна гледка. Пеперудата почти незабележимо мърдаше крилцата си, сякаш искаше да попие багрите на жълтото цвете. Да, наистина пеперудата и минзухарът сякаш си разменяха…
Пуши внимателно се доближи до спящата, свита на кълбо змия и лекичко я подуши с розовото си носле.
– Нямам идея защо събратята ми са толкова зли към тези същества – каза си той.
Внимаваше да не я стресне, а толкова му се искаше просто да си поговорят. Таралежчето много обичаше да говори. Знаеше, че това бе най-силното му оръжие…
Пуши знаеше, че реката е жива. Често седеше на брега и слушаше симфонията й от звуци. Всеки от тях бе спокойно напевен и сякаш идващ отдалече. Да, това беше гласът на реката. Липсваха думите й, а толкова много казваше. Само трябваше да се загледаш в препускащата вода и веднага започваш…
Пуши се беше излегнал по гръб върху своите небодящи бодли. Беше сутрин, времето, когато Слънцето се опитваше да достигне най-високата си точка, откъдето можеше да наблюдава целия свят. Слънцето бе толкова любопитно, че винаги се опитваше да бъде на най-високото място. Пуши се бе излегнал по гръб и…
Пуши беше убеден, че е роден на 22-ри. Интересното е, че нямаше идея точно кой месец. Беше избрал 22-ри, защото си спомняше, че когато беше малък, баща му често казваше “Това е толкова лесна работа, като две и две!”. Та, това “две и две” стана 22 и на Пуши толкова му хареса, че реши да си го присвои, в най-добрия смисъл, де, като рождена дата…
Пуши се чудеше какво да подари на Кити за Коледа. Не искаше да е нещо, което тя очаква. Знаеше, че “очакваният подарък“ просто не е подарък. Искаше, когато го види, просто да й блика щастие от очите. Всякакви идеи за жълъди и лешници тутакси си ги забрани. Тя мразеше и ръкавици и шалове. Ех, ако можеше поне малко да пее, щеше да й съчини някаква песничка…
